понеделник, 13 февруари 2012 г.

Първи стъпки в международния автостоп

Да имаш смелостта да извървиш собствените си идеи ми се е струвало красиво. Струва ми се и сега. Да намериш сам пътя без маркировка. Да се подчиниш на вътрешната си неутолима жажда за живот и автентичност. Да се радваш на ясна мисъл, чиста съвест, вдъхновение от сътворението. Постижими неща. Водят те често към неизследвани територии, към бунт във взаимоотношенията, към музика в душата, към усещането за свобода. Разбираш, че сам си отговорен за реалността, в която живееш и че нито Бог, нито околните имат пръст в тази работа. Постепенно спираш да се обиждаш на останалите, да се тровиш .. и остава пътуването ти. Все по-способен си, майсторлък придобиваш, лекотата идва след него. Учиш какво ли не, имаш време за всичко. И то просто защото си надмогнал предразсъдъците и самозалъгванията си. В тази красива и продължителна промяна музиката от сърце, Пирин планина, близките ми приятели и пътуването на автостоп играят съществена роля.



Те са просто начин на живот. АВТОСТОП - за мен това е начин на живот. Звучи ми истинско. Ще го оставя написано.
Разбрах рано, че да миеш чинии или да се катериш по върхове е еднакво пълно с разточителен и вдъхновяващ живот. Стига да го правиш всеотдайно и без да се щадиш. Тези леки глезотии и оправдания от сорта, че сме "просто хора" или пък "не ми е в характера" отдавна заминаха на боклука, наречен инертност и лъжа. Всеки може почти всичко, стига да слуша вътрешния си глас, а не останалите.
Преди повече от 12 години започнах да стопирам. Правя го и до сега. Обиколих Европа чак до Гранада и Единбург. Многократно. И не спирам да се радвам и удивлявам на чувството си, когато застана с опънат палец на пътя. Има здрав разум в неизвестното, гледаш хората в очите, познаваш непознатия си приятел. Той винаги се появява да те вземе. Ама винаги. Разговорите са истински и на всякакви теми. Предвижването - бързо и понякога с прекрасни перипетии. Така беше и когато Влади Въргала ме взе, или Катя Малеева. Или момчетата, които отиват в София на Астрал Проджекшън и ме взимат с момиче по тъмно от Шел-а. Или пък пакистанският таксиметров шофьор, с когото изминахме 600км андалуска реалност от маслини и пясък, та чак до Мадрид. И много още. Доста много.
Опитвам се да обхвана тези приключения и не мога да не се сетя за едно от тях.



Пътешествие на автостоп
Рома - Лондон


Не разбрал за стачката на трамваите, стоя на спирката повече от час. Бяхме се събрали хора от много места за рождения ден на Деница. Площад Кампо ди Фиоре намерих лесно, кафенето Фиоре ди Кампо още по-лесно.
Смяхме се, радвахме се, обичахме се, целувахме се. Настана време за прибиране. Седмицата в Италия ми дойде прекрасно, след като не се бях прибирал в България почти две години и ми се искаше да се измъкна от проклетия, тесногръд Лондон. Трамваят още не идваше и тръгнах по линията пеша, за да видя какво става. Входът на метрото беше затворен и криво ляво разбрах бележката на стъклото. Очевидно изпуснах самолета, ще се прибирам на стоп с тези 10 Евра останали в джоба.
Много труден за излизане, Рим ми отне 7 часа. Летец ме спаси и тръгнах по артериите на Италия, която е дълга и тясна - само за коли. Първата стъпка била трудна, после разбираш сам, че други стъпки няма и всичко се случва от само себе си. Вече си на пътя, вятърът духа, дишаш, лек си. Франция ме притегли. Тръгнах уверено нататък




Край Пиаченца тримата братовчеди от Гърция ме взеха на стоп. Всеки имаше свой ТИР обаче и настана голяма аларма. Подавахме си чаши през прозорците и опитвахме гръцкото вино. Гърците са гостоприемни и щедри, това разбрах. Или аз ги привличам такива. Все едно. Стига определения. Полунощ настана, ние се веселим и караме стегнато. На моя възраст бяха. Предложиха ми да покарам да видя какво е. Не мога да откажа и в движение си сменихме местата. Макар и на автопилот, страшничко си беше. Огромна и мощна машина е това камионът. Пак смях, не се лигавех, смехът не ми е пречил никога да съм сериозен и успях да задмина две коли една след друга. Претрепвах и ликувах. След 15 мин пак застанах до шофьора и влезнахме в Алпите преди Франция. Марсилия ме чакаше, Лион, Париж. Не бях идвал от години в тази държава и никога не бях стопирал там. Какво ли е по селата, се питах. Заспивах.
Започна прекрасното свежо утро. Гърците отпрашиха за Барса. Зъзнех с тези дрехи. Но бързо се метнах на португалски ТИР с български шофьор. До Лион. Пак приказки за работа, за оцеляване, за морето, за нас българите. Пак ми беше приятно, като че ли в тази кабина разговорите никога не са така досадни както пред магазина. Следващото момче идваше от Марсилия и каква "случайност" право за Париж. В моята посока. Съвсем различно, матракът му беше отзад в буса. Работеше, пътуваше, Пиер се казваше и пушеше. Не пуша, но с него пафнах и голям смях настана. Много готин френски рап и Дръм енд Бейс. Така 4 часа.
Париж, няма много за разказване, да минем към Лил.
Оказа се, че Лил е Европейска културна столица за годината. Каза ми го момчето, което ме взе посред нощите на напълно празна бензиностанция. Улиците ме посрещнаха. В Германия ли съм, в Белгия, в Европа, във Франция? Огромни тонколони инсталираха пред очите ми на улицата. Взех да обикалям внимателно, докато умората отмине. Улиците започваха да се пълнят с хора. Огладнявах, но не достатъчно, така че си купих цигари и дюнер. Алжирец до мен изведнъж ми подаде домашна пита от съпругата му. Гледахме се, музиката вече започваше на площада. Благодарих мълчаливо. Отчупих си. Светът е изпълнен с красота. Пак се гледахме. Някаква банда засвири, някакви открити Тирове минаваха с танцьори отгоре. Някакви различни традиции на различни народи показваха. Върнах се пак назад, откъдето влезнах , тонколоните бяха вече инсталирани и очаквах "проба, проба 1 2 3". Не! Проверяваха звука с песен на Бьорк. По тъмно! Започнах да се побърквам. И пак Бьорк. Спря и после пак Бьорк. Не можех и не исках да разбирам къде се намирам, но се разхождах, танцувах с непознати, намирах любимите си малки улички в стария град. Паветата под краката ми. Студът преди Коледа, Виенското колело на площада. Буквално зад всеки ъгъл музика или хора с усмивки... и бирички понякога. За сън не мислех, танцувах. Знаех много добре, че някъде ме чака отворена врата, отворен таван-ателие с натрупани картини зад статива, където ще спя. Притеснението или тревожността не са ми присъщи когато съм сам.
Това момче, което мята на конец един пумпал. Как го прави???? Хората станаха много, музиката силна, задружност и споделесност. Ликувах и аз. Заспах на сутринта към 6 на тавана.




Влакът, които стопирах от гарата до Кале. Банковата ми карта проработи в последния момент и си купих билет за ферибота. Дувър, Лондон, закъснял с 7 дни за работа. Небостъргачите и прозорците за миене ме чакаха, брокерите вътре. Не ме уволниха. Дали не трябваше да стана адвокат? Напуснах следващата седмица и се преместих в центъра на просветата и номадската култура на този остров - Единбург, Шотландия. Пак на стоп!


"Стопът е велико нещо и трябва да го практикуваме с много положителна нагласа, много уважение към хората, които ни вземат и много комуникативност и отвореност към света. Стопът е любов към света!!! И най-важното - АВТОСТОПЪТ е екологичен начин на пътуване! Споделете колите си с някого, не карайте сами празна кола. Не само ставате все по-затворени в себе си, но и замърсявате природата."
Ваня-Тери, tery-robyn.blogspot.com

Няма коментари:

Публикуване на коментар