Istanbul - Мохамед и планината

Истанбул - митичният град!
Жив, разнообразен, с много ведри хора. 
Тръгнахме за реге парти на плаж край Черно море. Трима сме. Справихме се с автостопирането, нищо че трима е трудно.
Няколко месеца преди това се запознах с нов приятел на автостоп във Франция и сега той ми гостуваше на Балканският полуостров.
Американец, който учи в Европа, буден и  дързък. На 21 години. Лесно вървеше разговора ни на бензиностанция край Лион и прекарахме прекрасни няколко дни в пътуване до Милано, Болоня, фестивалът във Венеция.

Сега отново заедно за Истанбул.

На границата решихме да гоним кола директно за Истанбул. И много бързо успяхме да се споразумеем с български екип в минубус. 

Преминахме отделно границата от новите ни познайници и на караулката граничарите ни попитаха:

"Къде без кола, без кола в Турция не може", смяхме се много.

    Предишния ден тръгнахме късния следобед и с много мъки стигнахме до границата и ГКПП "Капитан Андреево". Много игри и смях по бензиностанциите, богата вечеря, а сънят ни хвана в прекрасна градинка с беседка между блоковете. На сутринта бързо хванахме стоп до границата, ала там ни подминаваха почти всички. Прекосихме пеша и хванахме директно от самата опашка пред гишетата.




  



Напред - понесохме се към Истанбул през европейската част на Турция. Не можехме още да повярваме, че ще замръкнем на плаж с музика.
Градът ни посреща с две деца, които съвсем спокойно се включиха в нашата игра и Мохамед е напълно отдаден без да се стеснява. Попита ни "За къде сте". "За Босфора!", отговаряме. Реши да ни помогне и внезапно изчезна. Оказа се, че на съседната пресечка разпитва дядовците за маршрута ни.  
Спря бусче от градския транспорт, отиде в магазина на приятел на баща си, попита жените около майка си . 
Останах поразен от прословутата гостоприемност на Турция, за която само бях чувал. Нещо повече, изпрати ни от предградията до центъра - 90мин пътешествие!!!





    

Мохамед разговаря непрекъснато с различни хора за нашата посока и изненадващо за мен всеки непознат го слушаше с внимание, като възрастен! И докато разговаряха с него, спираха да правят каквото и да било. Маршрутката също спря на средата на улицата и шофьорът проведе диалог с детето поне 3 мин. Уважение към децата, любов в очите на всеки, който говори с тях. Това ме накара да разбера, че сме на място, така различно.
    Мохамед докара до нас планината с малкото думи, които знаеше на английски език. Разделихме се със сълзи  и едно едва чуто "Ай Лов ю". От сърце. 

     Такова посрещане не съм имал в град и тримата пътешественици се гледахме изумени, къде сме, каква е тази държава, тук хората се благи, нито едно, ама нито едно негативно изражение по лицата им.

                

Стъпихме в Азия през Босфора и решихме веднага да се върнем обратно, не ни 
привличаха архитектурни старини или известни храм паметници на религията и  се оставихме да се превърнем в течението на този град. Понесохме се от площад Таксим, да разглеждаме и да слушаме звуците на ежедневието и музикантите.
   Красив град - Истанбул. Оправда очакванията. Много паркове, огромни зелени пространства. Две морета, Босфора, гледки към водата, непрекъснато - синя, синя.
До плажовете, подобни на Иракли или Синеморец се стига с градски транспорт от последната спирка на зелената линия на метрото за 40мин. Плажове едва ли не в града, мале, мале. Да кажем ли Маш Алла. Ще кажем.

Около Кула Галата имаше  народ от цял свят и веднага се ориентирахме и заговорихме с германци, бейрутци, украинци, французи. 

Смях, звуци, лица, музикални инструменти, витрини, прекрасни улични музиканти. Хора от другия край на Средиземноморието. Не мога да не се зарадвам на суровото им излъчване. 
Постоянен конфликт има там от десетилетия. Фара от Бейрут превеждаше на международни конференции и също като приятелите ми от Пловдив излъчваше диво и нежно в същото време усещане. Не разбирам смисъла, на който и да е конфликт, толкова сме способни на любов, ние хората, че просто от мързел май и глупаво желание за отмъщение, се занимаваме да си причиняваме огромно нещастие. Аман!

    Ала в Истанбул няма такова нещо, това е градът на спокойни, усмихнати и съвременни хора, в които няма негативизъм, повтарям, не видяхме и Джейсън, и Венета, и аз нито едно негативно, облачно лице. Едва ли е само заради собстената ни настройка и "Очите на наблюдателя"!

Реге партито не беше зле. Много хора, край огъня, танци. Страхотни села в гората до морето. Череши - нормални, много вкусни, както в България. Домати в жегата, чай, задължителен, където и да отидеш. Черен.

Кораби кръжаха във водатаи чакаха разрешение, за да влезнат в Босфора. Прекрасен пясък. А водата, водата - хладна и бистра. Диво Черно море, както в България, ала странно, страхуват се от него и почти не го посещават местните хора. Само номади, хипита, растаман-и и тук таме някой турист. Мечта! Да отиде човек пак.
Край огъня вечерта разговаряхме и хората от Иран ме впечатлиха веднага - усмихнати, излъчват радост. Пътешественици, студенти, всички в танц. Грохнахме в палатката на сутринта, но жегата ни събуди бързо и направо се бухнахме във водата. 

    Обратният път беше лесен, взе ни една много готина туркиня и набързо, набързо ни обърка.Тя не разбираше английски. Свърза се с детето си по телефона, което превеждаше целия разговор. Така и не се разбрахме, но желанието на тези хора да съдействат бе така неподправено, че макар и да се оказахме загубени в непозната част на Истанбул и то през нощта, вместо на магистралата към България, ние останахме със супер настроение. Преспахме и рано, рано двама хванаха към Одрин, третият продължи обратно към центъра на града.

    
Лесен стоп.

Одрин - с най-много джамии една до друга. 
Огромни. Първи подстъп към ислямския свят - очевидно. Скоро се закотвихме пак на границата в България, където почакахме порядъчно 8 часа. Намерихме изоставени дворове с прекрасни черешови дървета. Много ядохме, много. Вафли морени, изпържени от слънцето. Най- накрая се качихме директно за Пловдив.
Прибрахме се щастливи и диви.

Light in Babylon: