Istanbul - Мохамед и планината

Истанбул - митичният град!
Жив, разнообразен, с много ведри хора. 
Тръгнахме за реге парти на плаж край Черно море. Трима сме. Справихме се с автостопирането, нищо че трима е трудно.
Няколко месеца преди това се запознах с нов приятел на автостоп във Франция и сега той ми гостуваше на Балканският полуостров.
Американец, който учи в Европа, буден и  дързък. На 21 години. Лесно вървеше разговора ни на бензиностанция край Лион и прекарахме прекрасни няколко дни в пътуване до Милано, Болоня, фестивалът във Венеция.

Сега отново заедно за Истанбул.

На границата решихме да гоним кола директно за Истанбул. И много бързо успяхме да се споразумеем с български екип в минубус. 

Преминахме отделно границата от новите ни познайници и на караулката граничарите ни попитаха:

"Къде без кола, без кола в Турция не може", смяхме се много.

    Предишния ден тръгнахме късния следобед и с много мъки стигнахме до границата и ГКПП "Капитан Андреево". Много игри и смях по бензиностанциите, богата вечеря, а сънят ни хвана в прекрасна градинка с беседка между блоковете. На сутринта бързо хванахме стоп до границата, ала там ни подминаваха почти всички. Прекосихме пеша и хванахме директно от самата опашка пред гишетата.




  



Напред - понесохме се към Истанбул през европейската част на Турция. Не можехме още да повярваме, че ще замръкнем на плаж с музика.
Градът ни посреща с две деца, които съвсем спокойно се включиха в нашата игра и Мохамед е напълно отдаден без да се стеснява. Попита ни "За къде сте". "За Босфора!", отговаряме. Реши да ни помогне и внезапно изчезна. Оказа се, че на съседната пресечка разпитва дядовците за маршрута ни.  
Спря бусче от градския транспорт, отиде в магазина на приятел на баща си, попита жените около майка си . 
Останах поразен от прословутата гостоприемност на Турция, за която само бях чувал. Нещо повече, изпрати ни от предградията до центъра - 90мин пътешествие!!!





    

Мохамед разговаря непрекъснато с различни хора за нашата посока и изненадващо за мен всеки непознат го слушаше с внимание, като възрастен! И докато разговаряха с него, спираха да правят каквото и да било. Маршрутката също спря на средата на улицата и шофьорът проведе диалог с детето поне 3 мин. Уважение към децата, любов в очите на всеки, който говори с тях. Това ме накара да разбера, че сме на място, така различно.
    Мохамед докара до нас планината с малкото думи, които знаеше на английски език. Разделихме се със сълзи  и едно едва чуто "Ай Лов ю". От сърце. 

     Такова посрещане не съм имал в град и тримата пътешественици се гледахме изумени, къде сме, каква е тази държава, тук хората се благи, нито едно, ама нито едно негативно изражение по лицата им.

                

Стъпихме в Азия през Босфора и решихме веднага да се върнем обратно, не ни 
привличаха архитектурни старини или известни храм паметници на религията и  се оставихме да се превърнем в течението на този град. Понесохме се от площад Таксим, да разглеждаме и да слушаме звуците на ежедневието и музикантите.
   Красив град - Истанбул. Оправда очакванията. Много паркове, огромни зелени пространства. Две морета, Босфора, гледки към водата, непрекъснато - синя, синя.
До плажовете, подобни на Иракли или Синеморец се стига с градски транспорт от последната спирка на зелената линия на метрото за 40мин. Плажове едва ли не в града, мале, мале. Да кажем ли Маш Алла. Ще кажем.

Около Кула Галата имаше  народ от цял свят и веднага се ориентирахме и заговорихме с германци, бейрутци, украинци, французи. 

Смях, звуци, лица, музикални инструменти, витрини, прекрасни улични музиканти. Хора от другия край на Средиземноморието. Не мога да не се зарадвам на суровото им излъчване. 
Постоянен конфликт има там от десетилетия. Фара от Бейрут превеждаше на международни конференции и също като приятелите ми от Пловдив излъчваше диво и нежно в същото време усещане. Не разбирам смисъла, на който и да е конфликт, толкова сме способни на любов, ние хората, че просто от мързел май и глупаво желание за отмъщение, се занимаваме да си причиняваме огромно нещастие. Аман!

    Ала в Истанбул няма такова нещо, това е градът на спокойни, усмихнати и съвременни хора, в които няма негативизъм, повтарям, не видяхме и Джейсън, и Венета, и аз нито едно негативно, облачно лице. Едва ли е само заради собстената ни настройка и "Очите на наблюдателя"!

Реге партито не беше зле. Много хора, край огъня, танци. Страхотни села в гората до морето. Череши - нормални, много вкусни, както в България. Домати в жегата, чай, задължителен, където и да отидеш. Черен.

Кораби кръжаха във водатаи чакаха разрешение, за да влезнат в Босфора. Прекрасен пясък. А водата, водата - хладна и бистра. Диво Черно море, както в България, ала странно, страхуват се от него и почти не го посещават местните хора. Само номади, хипита, растаман-и и тук таме някой турист. Мечта! Да отиде човек пак.
Край огъня вечерта разговаряхме и хората от Иран ме впечатлиха веднага - усмихнати, излъчват радост. Пътешественици, студенти, всички в танц. Грохнахме в палатката на сутринта, но жегата ни събуди бързо и направо се бухнахме във водата. 

    Обратният път беше лесен, взе ни една много готина туркиня и набързо, набързо ни обърка.Тя не разбираше английски. Свърза се с детето си по телефона, което превеждаше целия разговор. Така и не се разбрахме, но желанието на тези хора да съдействат бе така неподправено, че макар и да се оказахме загубени в непозната част на Истанбул и то през нощта, вместо на магистралата към България, ние останахме със супер настроение. Преспахме и рано, рано двама хванаха към Одрин, третият продължи обратно към центъра на града.

    
Лесен стоп.

Одрин - с най-много джамии една до друга. 
Огромни. Първи подстъп към ислямския свят - очевидно. Скоро се закотвихме пак на границата в България, където почакахме порядъчно 8 часа. Намерихме изоставени дворове с прекрасни черешови дървета. Много ядохме, много. Вафли морени, изпържени от слънцето. Най- накрая се качихме директно за Пловдив.
Прибрахме се щастливи и диви.

Light in Babylon:

Пътеките, или извън тях

Движението на човек става по отъпкани пътища, по пътеки, както и извън тях - оф роуд. Всеки от тези три начина крие живот различен от другия. Стремежът ми е да се науча да вървя и по трите. Още се уча.
Подготовката често е всичко. Да проправяш сам пъртина, да си пионер, това възбужда въображението и необузданото чувство за приключение.
Да няма кого да копираш, щом вървиш в стъпките му, да посягаш единствено към опит, който сам създаваш на момента и да откриваш сам пътя е състоянието, което най-пълноценно изпълва тялото и душата ми. Разчиташ на интуицията и здравия разум, тревогата е безполезна и за това я отхвърляш,  плановете и разсъжденията винаги се провалят без изключение.
А насладата да се загубиш, за да откриеш себе си и на какво си способен е прекрасна и незабравима.

В такива моменти невъзможното става възможно. Спокойствието и увереността на решенията, когато се завърнеш по отъпканите пътища, предпочитано състояние. Изборът ти на живот става лесен и гониш дивото, докато те зове.

Пътуването на автостоп е дейност в живота, която съчетава и трите начина на живот -  в споделеност с другите, в обучение от другите и в самота. 

Обикалянето и катеренето из планините дава същото усещане за неизвестно, което те държи в прекрасна будност, с която следиш, от къде ще "изкочи заека".

Без усещане за риск и опасност човек, като че ли не може да излезе от вдетиняването и да съзрее. Мисля го, усещам го. Успех на всеки в първата крачка към необятното и неизвестното, тя е и единствена. Подготовката е само за нея, после животът потича и няма връщане назад. Живееш интензивно, изпълнено и достойно. Според мен. От учтивост да го кажа...

Планината - топлина и през зимата

                                                                                                                     фото: Людмила Стаменова


Нова група в планината - нови приятели.
Любовта към планината им е безусловна, обичат да вървят и да живеят в мига. Така изминават без умора маршрута. Смеят се, не мислят за бъдещето, очистват главите си от тревогите за миналото. Опростени от собствените си капки пот в снега, не мислят, само се радват и напредват нагоре. Пирин, мистичната планина на сърцата им. Мускетари от група, така талантлива, че Тарантино би ги нарекъл Талантино.




Международна група от хора, изкачили в мечтите си мистичния Хималайски Кайлаш и влюбени в безвремието по върховете и в замръзналата тишина на зимата. Там горе, където разбираш, че можеш повече отколкото предполагаш, там където невъзможното, става възможно, там горе, обикалят те в безмълвие.

Башлийски чукар и Спано поле под него е целта им. Дулсинея, или Констанс, или Люси води групата от кавалери. Снегоходките са недостатъчно. Дори не ги обичам, рискът от лавина е пресилен. Няма егоцентрични спорове, всеки се бори и изпарява накрая глупостта си. Оставя място за открита душа и действие.

Вървят, достигат себе си, усещането за свобода и пълна мобилизация на телата си.

Подават ми щека, затъна ли, да ми е по лесно. Еди - това дете на отзивчивостта и красотата. Винаги той първи, най-малкият, но с много опит. Патило...
Благодаря ти , Еди.

В гората над Попина лъка

Едвам си взимам дъх при изкачването на основното тяло на върха. Областта около сърцето ме мъчи, но продължавам. Все по-стръмно, все по-малко болка, настройвам се , тялото и душата ми обичат планината и тя буквално ми помага да изчистя съзнанието и тялото си.

Вселената е с нас, усеща се, недвусмислено, има ли старание и спазване на личен ритъм, всичко е наред. Без състезание, без преиграване. Дишането се нормализира, спира болката в гърдите. Вече съм почти на върха и гледам този така красив живот в себе си и около мен. Любовта ми тук е ясна, неприкрита и извира в мощ и хармония едновременно.
"Храм под небето!" Така е! Пирин, обичам те! Люси, Павка, Еди, Кадиев, Wolfe. Сляхме се. Едно сме.
За мен.
Прегръдки.