На стоп из Средиземноморието

  

Началото на септември е и двама души разговарят на хижа Чакалица в Рила. Идеите им сa близки, споделят в сърцата си припокриващи се вдъхновения - Пирин планина, приключението като основа на духовното развитие, стремежът към чистота и екстаз в изживяването, смелост сами да извървят идеите си. Запознали са се на живо преди седмица на преход в планината, след многомесечно познанство в нет-а. Разговорът се люшка от тема на тема и бързо назрява решението да обиколят част от Европа на стоп, като достигнат до митичния остров Корсика. Енергията на хълмовете около тях ги изненадва всеки път. Там не е точно Рила, а отсреща са мраморните върхове на Пирин. Усещането за нова и непозната сила, силата на две планини едновременно, не може да ги напусне. Радостно е. Изглежда се потвърждава най-после концепцията, че Рила, Пирин(включително Славянка) и Родопите са един масив, с различни нюанси на енергията и всякакви спорове коя е по-красива отиват, както винаги в непотребното минало.

Да намериш сам пътя или линията при сноубордистите и алпинистите заляга в основата на начинанието, а както винаги автостопът е идеалното поприще за тази цел.

Тръгнахме през Сърбия Набързо бяхме станали вече трима и твърдо решени, да не се разделяме. Спахме веднага след границата и на сутринта една единствена кола ни откара до Унгария, прекрасно! Все пак повървяхме около Димитровград(сръбският вариант) 10км. Пожелавахме си планини, бърз стоп до Тирол и бленувахме да видим Доломитите, които са част от северна Италия, почти напълно заселена от германци(80%). За радост преди Будапеща прекрасен българин с ТИР ни взе до Линц и прекарахме заедно в разговори, напитки и хапване 24 часа.

Преспали в къщите край бензиностанцията преди Залцбург, хванахме на стоп момиче, което отиваше на лекции по медицина. Трима си е трудно на стоп и беше започнало да ни дотяга това неистово чакане. За да го променим хващахме, който ни спре и за където и да е. Така мисълта ни за езера се материализира в напълно непознатото градче Гмунден, където за пръв път се изправихме пред Алпите и езеро между върховете.  Гледката ме стрелна с красотата си. Убити от такова нещо се зареяхме цял ден на един кей. Хранехме лебедите и патките, препичахме се на слънце, смеехме се. 

Все още никой не изпитваше носталгия и гледахме напред, говорихме за музеите на планинарството, тантризма, ламаизма, музеите на Райнхолд Меснер, които са по върховете(2000м), за Доломитите, за плажовете и върховете на Корсика. Извисени над главите ни зъберите на Австрийския Тирол ни даваха лекота в сърцата и си свивахме от новия тютюн на цената на българския – 5 Евро. Повозиха ни с 200км\ч и скоро пак легнахме в горичките край магистралата. Огромна купчина изрезки от кори на борове освежаваха въздуха с миризмата си. Спахме прекрасно и отново без палатка. Както се оказа и по-късно, нито веднъж не я използвахме. Пристигнах стремглаво в Лиенц (ралично от Линц), в средата на Тирол. Прекрасни върхове! Навсякъде!!! Скоро реших да навлезна в този Тирол и ако мога да видя 4000-хилядниците край Китцбюел. Пожелавах си го и не бързах да влезна в Италия и така едно момче, с кросарка в каросерията!!! ме взе и заведе към тайните високопланински проходи близо до парка Хохетауерн. Там в прекрасна мразовита нощ с безброй звезди, наближавах, както се оказа, проход 2052м висок. Асфалтов път, тесен като този до х. Бъндерица и за моя изненада достатъчно натоварен с мотористи, пътуващи артисти с бусовете си, туристи. Границата с Италия преминах пеш и видях огромно езеро под върхове на Доломитите. Неописуема красота. Вървеше ми се пеша и заслизах по една екопътека. Приятно, бързо и в ритъм подсичах асфалта. По-късно ме взеха  до магистралата за Болцано и вече имах нов приятел.Обичам книгите на Райнхолд Меснер, а това момче също четеше книга за планините, само че от партньора на Меснер - Хабелар. Веднага бях поканен за вечни времена на каучсърф в дома му и двамата с отворени очи говорехме за Хималаите, за Кавказ и за Доломитите, за Пирин и за Рила. Споделеност между хора, които никога не са се виждали, но се познават. Като че ли вибрацията на вселена наистина е радост и смях ))) ноу даут.
След него ме взе 65 годишен пенсиониран моряк, който току що се връщаше от 3 седмично обучение по парапланеризъм - 900евра за него, 2100евра за пълна екипировка и най-добрите учители според него. Контрирах го, че в БГ небесните номади са най-великите, не че има най и по... ама все пак тук би трябвало да има, летене си е, пада се... разказах му за нашето момче Камен Куманов, което в истински сървайвъл 5 дена слизаше, завит само с крилото и с един нож под ръка, при минусови температури под Мачапучаре.
Интересно му беше!!! Много! Див, разведен и с нова приятелка. Смел и променил живота си, възхищавах му се. Летеше на тази възраст, без самозалъгвания и фалшиви мисли, решил нещо - направил го!! Не виси пред телевизора да гледа какво дрънкат политиците и сапунките. Никакво отчаяние, само жаждата за живот и движение. Това ни събираше и с него се чувствах сроден, и с него ми беше дивно и красиво. И за пореден път се усещах благодарен, че привличам в собствената си реалност такива хора. Щедри в усмивките си, готови на всичко, за да танцуват живота си без предразсъдъци и тромави мисловни модели.(брей какви думи съм знаел!!!) ))

Дълго търсих в страхотна жега мястото за автостоп.
Скоро стигнах в рая на скалните катерачи - езерото Гарда (Lago Di Garda)! 

Няма такова нещо -само катерачи ме взимаха на стоп. В едно кафене поне 50 човека се тълпяха за сутришно кафе и капучино. Изумиха ме тези германо-италианки, които се движеха зад бара като италианките, но бяха високи и огромни като германките. Всеки поръчва един през друг, всички се разбират, всички говорят - е това си е Италия. Гмурнах се в тази суматоха и невротична, но приятна радост пред касата на всеки бар и утрото ми беше вълнуващо, изгревът споделен с непознати.
Езерото Гарда - красота, безумна красота! За пръв път се къпех(октомври!) в сладка вода на водоем около 60км дълъг. Няма такова усещане за пластичност и сила на самата вода, и гъвкавост, и радост за кожата ми. Не очаквах. Часове се гмурках от едни скали, малко след центъра на градчето. Не е забранено, имаше и други голи до мене! След вървенето в жегата, това усещане, искам за него да говоря още и още, на водата по тялото ми, но думи нямам буквално, ще да съм ням "Нем- ец" и аз. Всичко беше без значение след такава радост, а да не говорим, че никакви растения на силата не бях употребявал, само от природата и собствения си здравословен 7км поход от село до село )). Задължителните катерачи ме взеха следобеда директно за Верона и както винаги нещата се нареждат, стига да не ги мислиш много, много

И така, на сутринта се качихме на ферибота, който  ни откара на Корсика. Четири часа дрямка и хапване на слънце - велико! :)

Стъпихме най-сетне на този прословут остров и бързахме да се насочим към най-близкия плаж. 

В продължение на 12 дни обикаляхме острова - планините, плажовете, два каньона - на река Tavignanu и на река Restonica. Пропътувахме го на стоп почти половината.

Островът е красив, но като всеки такъв, хората са малко затворени. Това не ни попречи да си изкараме страхотно през цялото време. Спахме по плажовете, в планините, навсякъде и само под звездите :)

След този престой решихме да отидем във Франция. Пак с ферибот, към Тулон. Пътувахме цяла нощ, имаше пълнолуние и се любувахме на лунната пътека в морето. Искам да споделя, че съм очарован от Франция. Всичко там е направено с вкус, хората са много отворени и естествени. Толкова добре ни се получаваше всичко, усещаше се някъкъв простор. Не сме чакали повече от 5мин. на стоп. Не преувеличавам. Винаги ни спираха готини хора, които споделяха с нас всичко, което имаха. Отклоняваха се десетки километри от посоката си, за да ни закарат там, където ни е удобно. Бяхме в Les Calonques, това са едни много красиви скални местности, сини лагуни... Главозамайващо е! Препоръчвам ги горещо. Също и Cassis - четирисезонен летен курорт, представете си за какво става дума :)

Les Calonques, Каси (Cassis)

И така, от Les Calonques се отравихме към Aix-en-Provence, един сравнително малък град близо до Марсилия.

Именно там се роди идеята, да отидем до Шамони и да видим вечно снежните върхове на френските Алпи.

Не след дълго се появи нашият човек :)

Беше с малка кола и пълен, но това не му попречи да направи място и да ни вземе - Viva la France!

Оказа се, че човекът живее в едно селце преди Шамони - около 25км. Потеглихме и само след четвърт час се озовахме в долината на Шамони и пред нас блеснаха ледниците и върховете. Бяхме като омагьосани, чуваха се какви ли не възклицания :) Просто беше магично, тези ледници как се спускаха...

И така, унесени в забрава за време, стигнахме до дома на нашият човек, който каза :

- Имам изненада за вас, изчакайте ме 5 мин.

Дойде, качи се и тръгна, изненадата беше това, че той ще ни закара до Шамони.

Сигурно си представяте нашите реакции... :)))

Естествено, за пореден път нещата ни се наредиха така, както искахме. Пристигнахме точно преди залеза и бяхме зашеметени от стърчащите в небето скални зъбери и ледници. Стояхме и гледахме с отворени усти как те ставаха оранжеви, розови, а накрая всичко стана бяло и настъпи тишина.

Аз бях омагьосан от това, което виждах. Само до преди няколко дни не си бях представял, че в близко бъдеще ще бъда тук, а сега съм и просто го изживявам. Имах си всичко в този момент. Бях изпълнен.

Да, възкликнах аз, всичко е прекрасно но, трябва да се търси място за спане...

Бяхме единодушни, че трябва да е на закрито. След като се стъмни стана много студено - минус 5-6 градуса. Шамони е заобиколен от върхове и е доста усойно и студено. Тръгнахме да търсим нещо подходящо и не след дълго попаднахме на необитаема отключена къща. Не можехме да повярваме, че това се случва. Да намерим нещо подобно в един от най-скъпите курорти в Европа. Факт е, че това се случваше и ние просто трябваше да се възползваме, направихме го :)

Разходихме се до следващото селце Argentiere, което за мен е по-красиво и от Шамони. От него навлязохме нагоре в планината до 1670м. и се любувахме на красотата, която излъчваха Алпите през октомври. Планинарските ни сърца се късаха докато гледахме ледовете, за съжаление не бяхме подготвени да навлезем във високата планина

От тук на сетне следват почти 1000 километра с влакове - Венеция, Триест, Любляна, Хърватска, Сърбия и накрая България

Прекрасно място е хостел пространството до гарата в Любляна. Казва се "Металкова место" и има 4 отделни сгради - зали за концерти, плюс хостел. Някокло концерта се случваха едновременно и имаше фенове на всякаква музика - метали (концерт на 3 групи до 5 сутринта), пънкари, транс маняци. Гледахме ирландски танци на живо. Говорихме си с анархисти или пък с момчета, които идваха от едно село на 20км извън града. Испанецът Рафа стана веднага наш приятел, разказа ни как е свирел в гората. В Пиринеите. Животните наистина както в приказките са седнали да го слушат в кръг- лисица, заек, вълк. Гледаше благо и умно. Говореше, че всички сме едно и планетата се радва на нашата любов, стига да не я потискаме. Свиреше с едно българско момче, мой приятел, Денис, на табла и сантур. Обикаляха от 3 месеца Турция, Италия и Франция и се сливаха с музиката и енергиите на света - по улици, кафенета, светофари, поляни. Съвременни трубадури, които подобно на нас номадстваха и имаха отговорност към себе си, душата си, чистотата си и цялата природа!

Един завършек, които ни дари с радост и сила да преминем Балканите.

Мислехме си за приятелите, за красотите на Пирин и Рила.

Най-сладкото чувство беше, когато скочихме от влака в София. Искахме да ядем баница с боза, толкова малко ни трябваше, за да бъдем щастливи.

photo Vihren Peak: credit Pawel Todorov